Има ли лекарство за лошите спомени?

Защо едни спомени се запазват за дълго в паметта, а други изчезват без следа?

Защо едни спомени ни сгряват в тежки минути, а от други искаме, но не можем да се избавим - те се връщат отново, и отново като нощни кошмари и натрапчиви мисли...
Позната ситуация: спомняме си епизод от миналото, опитваме се да прогоним мислите за него - напразно. По цели нощи се сражаваме със спомена и не можем да разберем защо е толкова неприятен.
В този случай се сблъскваме със собственото си неумение и нежелание да се изясним със самите себе си, с пълната липса на готовност да разберем и простим на близките си. А нашите размисли са шанс да се освободим от товара на миналото, да осмислим много неща в живота си. Но не, продължаваме да си крием главата в пясъка и затаените обиди, необяснимата на пръв поглед ненавист към хората ни съпровожда с години, десетилетия и ни трови живота.
Докато старателно заобикаляме с мълчание епизодите, които ни „разстройват", психиката ни послушно ги забутва в най-отдалечения ъгъл на подсъзнанието, откъдето те подмолно разрушават организма ни, при това буквално: въздействайки върху сърцето, стомаха, черния дроб, имунната система...
Лошите спомени са най-прилепчивите. Често и на средна възраст човек не може да забрави как е носел скъсани обувки, как го е унижил съученик пред целия клас, как се е смяла „онази, с плитките", когато чула плахото признание в любов. И независимо какви успехи сме постигнали в професията, колко сърца сме покорили, всичко това не може да измие „позора" от твърдия диск на паметта.
Защо?
Учените спорят отдавна за причините за подобно избирателно отношение на паметта към нашите спомени. Нови изследвания показват, че негативният опит, който човек преживява в детството, особено дълбоко се отпечатва в паметта. Такива спомени се съхраняват под грифа „Най-важно". Това, което се случва с човека в средата на живота му, едва ли ще остане на същата „лавица".
Според психолозите техническата задача на паметта се състои не в това да ни защити от миналото, а в това да въоръжи човека за бъдещето. Накратко, паметта работи като устройство, акумулиращо и пазещо всички онези неща, които трябва да избегнем в бъдеще. Печалното е, че щастливите моменти от живота не се удостояват с такова повишено „внимание" от паметта, защото повторната среща с тях не представлява опасност.
И още един парадокс: известно е, че възрастните хора много добре помнят онова, което им се е случило в детството и в младостта, отколкото събития, които са преживели преди няколко години. Защо? Защото след 25-годишна възраст с човека рядко се случва нещо ново. В паметта се складират „отчети" за поредица от сходни събития и е много трудно да се избира от тази еднородна маса случки. Затова паметта „редактира", изрязва излишното. Как да се борим с това? Има начин: събирайте нови впечатления.