Самотата е състояние, което може да предизвика немалко болести
Самотата е отхвърляне
Знаменитият немски психолог
Фрида Фром-Райхман още в края на 40-те години на XX век писала, че основната съставка на
самотата е усещането за отхвърленост. Именно то нанася най-мощния удар по психиката. Доказателство за това на пръв поглед очевидно твърдение се намират както в личния, така и в колективния опит на човечеството.
Психоаналитикът Рене Спите през 1945 г. въвел термина „хоспитализъм". С него той нарекъл комплекса тежки психически, интелектуални и физически нарушения, възникващи у бебетата, които дълго време са прекарали в болница и са били лишени от общуване с майката. Спите доказал, че хоспитализмът води до сериозно забавяне в развитието, снижаване на адаптацията към условията на средата, влошена съпротивляемост на организма на вирусните инфекции, а в особено тежки случаи и до смърт на детето.
Разбира се, бебето все още не осъзнава своята социална природа, но неговият организъм яростно сигнализира, че самотата му е противопоказана. Случаите с т.нар. „деца Маугли" нагледно демонстрират, че практически е невъзможно да се компенсира самотата, възникнала в ранна възраст и продължила в течение на години.
Колективният опит подсказва, че нашите предци са оцелели и са се пръснали по всички части на света само благодарение на здравите родово-племенни отношения. В древността агресивната среда на обитание не позволявала на човека да се отпуска. Трябвало е да полага много усилия, за да се сгрее, да си намери храна, да се опази от хищници и врагове.
Само с подкрепата на съплеменниците си той е противостоял на враждебния свят. Ако някой е прогонен от племето, шансовете му да оцелее се равнявали на нула. И нашите предци прекрасно разбирали това и прилагали само в краен случай тази „висша мярка на наказание".
Колективното безсъзнателно съхранява този опит и днес. В генетичната памет на човечеството е заложено, че да останеш сам, да бъдеш отхвърлен, означава да загинеш. Затова страхът от самота е толкова непоносим. Светът много се е променил, но програмираното за обществен живот човешко същество продължава да се стреми на всяка цена да остане сред себеподобните си. Дори и да не го осъзнава.
